Архитектурна археология или тайните на старите градски кооперации

Всеки, който е търсил апартамент в старата част на София, Пловдив или Варна, познава онова специфично усещане, когато прекрачи прага на кооперация от 30-те или 40-те години на миналия век. Има нещо в тежките дървени врати, което сякаш изолира шума на модерния трафик и те пренася в друго време. Днес сме свикнали да измерваме имотите в квадратни метри, локация и брой спални. Но ако погледнем на старите сгради като архитектурни археолози, зад дебелите тухлени стени ще открием истории, които никой нов комплекс не може да купи.

Всичко започва от входа. Забелязали ли сте как в старите софийски сгради около „Оборище“ или „Врабча“ подът често е покрит с красива, ситно мозаечна настилка, наречена терацо? Това не е просто декорация. Вълнообразните форми и геометричните фигури често са криели инициалите на архитекта или годината на завършване на сградата. А нагоре ни повеждат стълбища от цял камък — леко изтрити в средата от стъпките на поколения наематели, артисти, професори и бохеми. Тези стълби не скърцат; те пазят ехото на градския живот.

Ако вдигнете поглед нагоре, в някои от тези кооперации все още работят онези емблематични асансьори с решетъчни врати, които изискват да ги затворите ръчно с две щраквания. Те се движат бавно, почти тържествено. В Пловдив, под тепетата, или в близост до Морската градина във Варна, много от тези асансьори са били внасяни директно от Виена или Париж. Те са били символ на изключителен лукс — знак, че вграждаш най-модерната технология на епохата в дома си. Днес пътуването в такъв асансьор е истинско сетивно изживяване, далеч от стерилните кабини на съвременните асансьори.

Истинската магия обаче е вътре, зад високите над два метра и половина врати с месингови дръжки. Една от най-големите тайни на тогавашната архитектура е разпределението. За разлика от днешните кутийки, старите кооперации са проектирани с мисъл за светлината и въздуха. Прозорците са огромни, често трикрилни, разделени на малки квадратчета. А виждали ли сте някога „вестибюл“? Това е онова голямо, централно пространство без прозорци, около което се редят останалите стаи. В миналото то е било сърцето на дома — мястото, където са се посрещали гости около камината или пианото, докато спалните са оставали скрити и уединени.

Понякога, по време на ремонт в такъв апартамент, под петте слоя тапети изскачат вестници от 1938 година, а под стария ламинат се крие перфектно запазен дъбов паркет „рибена кост“, който просто има нужда от малко циклене, за да заблести отново. Самите стени не са от гипсокартон; те са дебели, изградени от плътни червени тухли, които през лятото държат хладно, а през зимата акумулират топлината. В тези сгради има занаятчийство — всяка балюстрада на балкона от ковано желязо е правена на ръка от майстор, чието име отдавна е забравено, но чийто труд е надживял три политически режима.

Разбира се, животът в подобен имот е предизвикателство. Тръбите понякога пеят свои собствени песни, а намирането на паркомясто в тесните централни улички е равносилно на спечелване от лотарията. Но хората, които избират тези жилища, не търсят практичност на всяка цена. Те търсят характер. Те искат да пият кафето си на балкон с изглед към вековни кестени, да усещат мириса на старо дърво и да знаят, че техният дом има минало. Когато купуваш или наемаш апартамент в такава кооперация, ти не просто придобиваш собственост — ти ставаш пазител на част от градската история. И следващия път, когато минавате покрай някоя леко олющена, но горда фасада в центъра, погледнете нагоре. Сградата може би се опитва да ви разкаже някоя тайна.